ЗАГАДЪЧНИЯТ ПЪТ

Българската тамбура е един от основните български народни инструменти, инструмент-легенда, чието име е заслужило безсмъртието си, преодолявайки географските бариери, надживявайки историческите превратности и съхранявайки в себе си името на народа, който го е създал и му е вдъхнал искра от душата си. Този инструмент, преодолял пространството и времето, и днес е познат по света под името БУЛГАРИЯ или TANBOUR BOULGHARY.
През последните две столетия тамбуровидният инструмент използван от българите е бил назоваван с много на брой различни имена. Групата струнни инструменти, извличащи тона чрез дърпане с пръсти или перо, в нашата научна литература се наричат дрънкови инструменти. Но сред българския народ битува огромно разнообразие от имена. Първият тип са дрънка, дъзнъка, дзънка и др. произлизащи от думите с които хората са определяли звука на този инструмент и начина по който се е възпроизвеждал.

След завладяването на България от Османската империя, за разновидностите на българската тамбура се използват тюркоезични, арабски и персийски имена. Според известният историк Константин Иречек в Чепино наричали този струнен инструмент дрънкя, а в Доспатската равнина използвали популярните в Мала Азия турски думи байлама (наименованието произлиза от глагола bağlamac, който означавa свързвам, привързвам), саз (на турски буквално инструмент), карадузен, тамбура (тръмбура), пренесени от турски овчари в Родопите. Френският учен Ф. Ж. Фетис пише, че байлама/баглама означава детска тамбура, заради малките ѝ размери. Преобладаващи са обаче, наименованията на музикалния инструмент свързани с българския етноним. Това са булгърьа, булгария, булгарина, булгарийка, бугаре, бугария, бугарина и др. С тези имена българската тамбура е известна и до днес от Алжир и Египет, до Памир и Афганистан.

При проведените в последните 200 години изследвания и експедиции от чуждестранни и български органолози, сред които Райна Кацарова, Райко Сефтерски, д-р Валентин Спасов, арх. Слави Дончев, проф. Христо Панчев, Иван Петканов, доц. Александър Илиев и др., бяха събрани множесво свидетелства за названията, които българският инструмент носи и до днес в различни региони и държави по света:

На следващата карта нагледно са илюстрирани документираните места на разпространение на българската тамбура по света. Българският музикален инструмент присъства във фолклора на изброените държави, трайно интегриран в тяхната култура. Отпечатакът на етнонима българин в съзнанието на толкова народи, демонстрира влиянието и отчетливия белег, който са оставили българската духовност и култура в древния свят.

За употребата на инструмента булгария по нашите земи се знае и много, и малко. Съхранени са достатъчно свидетелства за периода от 1800 до 2000 г., но данните от древността са оскъдни. В епическата си поема „Осман”, Иван Гундулич говори за това, че Орфей пръв е измислил sladne I sladke bugarkinje.
За най-старото население на Балканите – траките, най-важни били струнните и духовите музикални инструменти. Те са имали водеща роля в религиозните култове и церемонии. Чрез музиката и инструментите в онези времена, хората на балканите са лекували, постигали са духовно просветление и мистично вглъбяване.
Най-разпространеният тракийски култов музикален инструмен бил от рода на лютните, с дълъг гриф и две до четири струни. Според някои автори се е наричал магадида, но според други с това име са били назовавани само инструментите с двойни струни, настроени на октава една спрямо друга, за да се различават от тези, които имат само единични струни. Други струнни инструменти, неделимо свързани с религиозните и култовите празници, са били самбика и барбит, а за забава и развлечение на обществото – набла. Според Плиний Стари, траките са използвали и особен вид китара, чието устройство днес не е познато. На нея свирел Линос, но създаването й се приписвало на невероятно надарения певец и музикант Амфион, син на Зевс и Антиопа.
Френският органолог и изследовател от XIX век Гийом Андре Вийото пръв в европейската историографска наука документирал и дал подробни сведения за името и разпространението на българския струнен инструмент. Като член на изследователския екип, който съпровождал похода на Наполеон през 1798 г., той посетил земите на Османската империя, включително и Египет. По време на тази експедиция Вийото обстойно описвал с текст и изображения местните инструменти, музикалните им характеристики и начин на използване. Описанията му са публикувани за първи път през 1809 г. в Париж, в многотомния труд Description De L’Egipte. В тях Вийото класифицира пет различни вида тамбура:

• 1.Tanbour Baghlamah;
• 2.Tanbour Chargy;
• 3.Tanbour Kebyr Tourky;
• 4.Tanbour Bouzurk и
• 5.Tanbour BOULGHARY, наречена от него – заради малките ѝ размери – българска мандолина.

През XIX век още двама френски изследователи – Ф. Ж. Фетис и А. Расине – по време на своите експедиции в Египет и Алжир, откриват идентичен, но по-голям, в сравнение с описания от Вийото, шестструнен тамбуровиден инструмент и го документират под същото име – Tanbur Bоulghary.
Историческите факти категорично сочат, че името на инструмента булгария е неразривно свързано с етнонима на българите и е съхранено в съзнанието на хората по света като българския инструмент. През изминалите XIX и XX век етимологията на името нееднократно е изследвана от редица европейски учени, които потвърждават единодушно мнението на проф. Джуро Даничич (Đuro Daničić 1825—1882): „Бугария…тамбура, която носи името си и произхода от българите”. В Музея на музикалните инструменти в Брюксел – Белгия, сред експонатите от Балканите, са показани булгарина от България (1900 г.) и бугария от Босна (1912 г.).
В края на XIX век хърватският музикален изследовател Фр. Ш. Кухач (Fr. Š. Kuhač) описва две основни разновидности на тамбуровидния инструмент, като им дава определенията: sitna bugarija (малка бугария) и krupna bugarija (голяма бугария), по името на народа от който произхождат. Хърватският историк Балтазар Богишич (Валтазар Богишић), както и Драгомир Петров в “Превъплъщенията на вълка-пазител”, обясняват названието на традиционните епически песни от Хърватия – известни като „бугарщица“ – с музикалния инструмент бугария. Песните, изпълнявани под негов съпровод, също запазват българския етноним.
Издадената през 1976 г. в Атина „Енциклопедия на гръцките музикални инструменти“ от Фибос Аногенакис, ни дава още сведения за битуването на българския инструмент. В нея най-старият тогава майстор на струнни инструменти, Манолис Влахакис, роден през 1894 г. в град Ираклион на остров Крит, казва, че тамбурата с дължина от 55 до 65 сантиметра и с три двойни струни, настройвани на чисти квинти или кварти, се нарича μπουλγκαρί (булгари) или μπαγλαμάς (багламас). Булгари или багламас са наричали същия инструмент и в град Месина. И до днес на остров Крит се използва инструмент носещ същото име.

Арабският пътешественик Ахмед ибн Фадлан пише, че в гроба на починалите владетели на Волжка България поставяли напитки, плодове и тамбура. Това сведение потвърждава убеждението, че българската тамбура е била на изключителна почит, стигаща до обожествяване. В миналото тя е използвана основно по време на молитвени и култови церемонии. Преклонението и божественото отношение на българите към този инструмент проличава основно при изобразяването му в псалтири и евангелия, в църкви и манастири. Виждаме го във фрески, показващи хора, свирещи на булгария. Има го в изображения в Хрельовата кула на Рилския манастир, Колелото на живота в Преображенския манастир, рисувано от Захарий Зограф през 1849 г., върху икона от XV век в Слепчанския манастир, стенописи в църквите в Света Гора, построени и изографисани от български майстори и много други.
Връщайки се отново на картата на разпостранение, трябва да отбележим, че българският инструмент се среща в съвсем отдалечени една от друга области. Какви са причините за това и къде е неговата родина?
Според Есхил, Платон, Страбон, Аристоксен, Плутарх и много други древногръцки автори родината и родоначалниците на музикалното изкуство и поезията са земите и народът на траките. За начало на тези изкуства те сочат XII век пр. Хр.
Най-древните арабски автори на музикални трактати свидетелстват, че тамбурата е била широко използувана в Ориента. Арабският историк Ибн-Руста пише, че българите имали „разни видове лютни” с осем струни. Единодушно е мнението на френските учени Вийото и Фетис, че звукоредът на българската тамбура – определен от разположението на позициите върху грифа на инструмента и документиран от тях през XVIII и XIX век – категорично свидетелства, че инструментът няма арабски или азиатски произход. Въпреки че е разпространен в Азия и Арабския свят, всички интервали по неговия гриф са разпределени по диатоничния звукоред. Това означава, че разстоянията са полутонове и липсват всякакви четвъртини и третини, характерни за арабската, персиийската и азиатската тонова система. Ф. Ж. Фетис пише в своето изследване, базирайки се върху името на инструмента, че родината на българската тамбура е Влашка България – Влахия.

Многократните преселения на хора от Балканите пренасят инструмента булгария в земите на днешна Италия. Впоследствие той се разпостранява в Испания и Алжир. Прототипът на съвременната цигулка – “лира да брачо” – известна от XV-XVI век, е създадена на основата на българската тамбура – буларина.
Панонските и куберовите българи разпостраняват булгарията в земите на днешна Словения и Хърватска. В Западните Балкани, тамбурата се среща изключително в районите Славония, Войводина, Южна Унгария, Херцеговина и Загребско.
В Южен Анадол, в Тороските планини, между Ерегли и Адана, има планина, която поне от девет века носи името Булгардаг (Българската планина). Точно оттам идва и сведението на Райна Кацарова за наименованието на разпространения тамбуровиден инструмент с името булгария.
През XI – XII век в Западна Европа проникват много българи-богомили. Идейната близост с трубадурите и минезингерите им осигурява голяма популярност и достъп до управниците на свободните градове в Северна Италия, до кралските дворове в Южна Франция и Арагон. Най-силно е влиянието им в областта Лангедок, Окситания. Тя обхваща района на градовете Тулуза, Каркасон, Безие, Монсегюр, където богомилите са били наричани катари. Те проповядвали богомилската „ерес” с помощта на своите книги и музикални инструменти. Реновирани копия на някои от тези богомилски инструменти може да се видят в музея на катарите в град Пюивер.

Гръцката патриаршия е основният виновник названието булгария да не се среща по земите на Руската империя. Под многогодишния натиск на руската православна църква, ръководена по това време от гръцки владици, през 1648 г. цар Алексей Михайлович Романов издава в Белгород указ: “За изправяне на нравите и изкореняване на суеверието” („Об исправлении нравов и уничтожении суеверий“), с който обявява всички народни инструменти за дяволски и езически. По разпореждане на патриарх Никон, народните инструменти се събират в каруци и се изгарят. Наказанието за укриването им е било смърт или каторга. Унищожавайки по този варварски начин българските традициони инструменти, след повече от 100 години на мястото на булгарията се появява балалайката и домрата.
Доказателство, че българският инструмент е присъствал в бита и културата на хората обитаващи тези земи, е текста на песента от полуостров Крим “Стоян Си Конче Водеше”:

Под чадър седи Калинка,
Калинка, млада Малинка,
с ясно булгаре свирише,
булгаре свири, говори:

През 331 г. пр. Хр. – Александър Македонски завоювал Египет и основал град Александрия. Така в Египет по времето на Птолемеите е наложено значително тракийско присъствие. Някои от фараоните, управлявали там през този отрязък от време, идват от българските земи, като например Птолемей I Сотер – един от най-близките приятели на Александър Македонски и негов сподвижник. В подкрепа на това говори сведението, отпечатано в труда на Вийото “Description De L’Egipte”, че в Египет на тамбура са свирели само турци, евреи, гърци и понякога арменци, но никога египтяни.
Една от причините българският инструмент да присъства в района на днешна Централна Азия може би се съдържа в свидетелството на живелия през II в. римски сенатор, консул и философ Флавий Ариан (Lucius Flavius Arrianus – 95-175 г.), смятан за най-достоверния летописец на Александър Велики. В книгата си Αλεξάνδρου Ανάβασις („Походите на Александър“), описвайки похода в Средна Азия, Флавий Ариан сочи важни за българската история сведения, свързани със завладяването на Индия от бог Дионис. В книга 6 Флавий Ариан пише, че бог Дионис заедно със своите спътници учел индийците да играят хорà.
Същата информация ни дава и Мегасфен (Μεγασθένης), древногръцки етнограф и географ, родом от Арахозия, живял от 350 до 290 пр.н.е. Той пише, че Дионис научил индийците да се прекланят пред него и другите богове, свирейки на тъпани (литаври) и гусли (цимбали), и да играят тракийския танц на сатирите. В старобългарските източници често се говори за инструмента гусла, който съществувал в две разновидности: на едната се свирело с пръсти, а на другата – с лък.
Всичко това е важно поради факта, че родината на Дионис и неговия древен култ е именно земята, на която днес живеят българите. Районът около град Казанлък в България, осеян с ритуални и обредни могили, е известен сред народа като Долината на тракийските царе. Тракия. Тракия, според Фабр д’Оливие, произлиза от финикийска дума, която означава етерно пространство или небесен свод. Гърците смятали Тракия за местообиталище на богове и средище на божествени култове.
Съхранените през вековете сведения и факти изграждат убеждението, че родината на българската тамбура са земите, населявани от днешните и древни българи/траки. Българският фолклор е пропит с елементи на тракийската, а не не памирската, или тибетска култура. В книгата си “Древно-тракийско наследство в българския фолклор” Евгени Теодоров подробно е описал тракийските корени на нашите обичаи и обреди. Не малко факти за връзката на българския бит и земеделски сечива с тези на траките са дали Михаил Арнаудов и Николай Колев. Това се потвърждава от картата на разпространението на българския инструмент. Българската тамбура демонстрира активно присъствие на Балканския полуостров, Мала Азия и част от Средиземноморския регион – земи, населявани от траките или територии, на които те са развивали активна търговска дейност. Разпространението й в останалите по-отдалечени райони вероятно е плод на многократни преселения на хора от Балканите в различни краища на света. Прусаците са наричали Балканите „Сърцето на земята“. Както сърцето изтласква кръвта до различни точки на човешкото тяло, така и хората от тези земи са пренасяли духовно познание по света.
Приложението на инструмента булгария по нашите земи има многовековна история. По подобие на хилядолетните българските чинари, булгарията е устояла на времето и е надживяла всякакви социални, политически и религиозни доктрини. През всичките тези години инструментът е бил назоваван с различни имена – както и неговите „родители” са именувани – траки, гети, скити, мизи и т.н., но и до днес са си останали българи. Инструментът е била неделима част както от от делничните и празнични преживявания, така и от духовните и религиозни ритуали на българския народ. Със сигурност може да се каже, че музикалният инструмент булгария е ритуалният и церемониален инструмент на Българите.
Българската тамбура – булгария е единственият музикален инструмент в човешката история, който носи етнонима на един народ. Тя е материалният, триизмерен образ на духовния български символ – „ипсилон“, поставен между две успоредни линии: IYI – равнозначен на триконсонантния египетски иероглиф NFR, синтезиращ значението и отношението към инструмента. Със своите многобройни достойнства е олицетворение на традиционната българска музика и в съчетние с други исконни знаци изгражда фундамента на символния тетрахорд, определящ българската духовна тоналност. Върху нейните звуци и акорди са градили мелодии талантливи певци, кавалджии, гайдари, гъдулари. Задавала е метрума и е поддържала ритъма, хармонията и тоналността на изпълняваната песен или инструментална мелодия. В ръцете на българския народ музикалния инструмент е изпълнявал социална, религиозна и духовна функция. Неговото съхранение и развитие е от първостепенно значение за оцеляването на нашето общество.